Да си за пръв път на концерт на Ерик Клептън е нещо ултра яко невероятно. Държи те дълго и качествено. Един вид се покриваш с наметало от положителни емоции, от усещане, че животът има смисъл и че зад всичко това, което ни се случва стои нещо. Иначе, няма как хора като Ерик Клептън да имат този невероятен талант. Просто, толкова качество няма как да бъде събрана случайно на едно място.
Точно това си и мислех докато бях на концерта в Белград. Усещах точно това, че има Бог и че има божествена искра и че нещата, които ни се случват всеки ден имат смисъл. В един момент, вече към края на концерта изпаднах в нещо като транс. Стоях и музиката някак се визуализираше. Успях да се отърва от факта, че до мен имаше 30000 човека и постоянно някой се буташе в мен, успях да почувствам музиката.
След като Клептън и останалите си тръгнаха просто се приближих към оградата пред сцената, подпрях се и се опитах да осъзная емоциите, които ме бяха обзели. Стоях така няколко минути, чувствах се по-добър и готов да приема онова, което ме чака с едно по-блусарско настроение. Гледах хората около колко са щастливи и изпитвах щастие и заради тях. Радвах се на влюбените двойки и леко завиждах, понеже момичето, с което имам щастието да бъда в момента е далеч. Но се радвах за другите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар